Миа Сердарева

Ясно си спомням един момент отпреди четири години: влязохме на поредна, четвърта или пета прожекция от „Менар филм фест“, повечето лица от публиката вече ги познавахме от предишните филми, Ангел Маринов посрещаше всички с присъщия му усмихнат ентусиазъм, залата носеше дух на убежище, сборище на хора, които търсят нещо различно от обичайните развлечения за зимните вечери, и тогава си помислих, с благодарност и възхищение: „ето един човек, който, вместо да мечтае някой най-сетне да отвори кино в Асеновград, се е нагърбил да направи каквото може сам“.

Оттогава с Георги Сердарев няколко пъти сме си казвали „дай да го организираме ние следващия фестивал“. Ангел отдавна е обещал, че ще помогне с каквото може от Прага.

И куражът ни постепенно узря.

Моят даде на заден при сблъсъка с бюрократичните подробности, но Георги нищо не го уплаши. Чуваха се с Ангел всеки ден, полека-лека колелото се завъртя, Сдружение „Позор“ се зарадваха, че Асеновград пак ще стане част от техен фестивал и оказаха пълно съдействие, общината сама предложи да добави събитието към есенните празници на изкуствата, „Театрална работилница за мечти“ застанаха плътно до нас, много приятели и познати с готовност се включиха в осигуряването на подаръци за традиционната томбола преди прожекциите и… „Кино за пътешественици“ вече се случва.

На първите два филма дойде повече публика, отколкото очаквахме. Познатите отпреди лица плюс нови, на всякаква възраст. Дали това се дължи на повишен интерес към документалното кино или към пътешествията, не знам, но и в двата случая иде реч за любознателни, търсещи хора. Хубави хора. Ето какви:

На първия филм, „С кану по Амазонка“, записът беше повреден и трийсетина секунди в самото начало на филма липсваше звук. Публиката търпеливо запази тишина. Буквално можеше да се чуе спотаеното дишане на околните. Никакво нервничене или сумтене.

Вторият филм, „Меден месец на път“, започна с технически проблем, иначе казано – с няколко дъъълги-дълги минути борба с апаратурата. Хората усетиха смущението на Георги и всячески се стараеха да не го притеснят още повече.

И на двете отминали фестивални вечери липсваха обичайни за кино-зала шумове като лющене на семки, хрупане на пуканки и телефонни звуци.

След края на втората прожекция публиката ръкопляскаше, а едно непознато момиче дойде специално за да ми каже „благодаря ви“.

Няма нищо по-вдъхновяващо от това да срещаш нови и нови хубави хора в своя град.

Освен може би да откриеш – с благодарност и възхищение – в мъжа до теб човек, който, вместо да мечтае някой да направи нещо, се нагърбва да свърши каквото може сам.

 

 

 

Written by Славена

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>