Един разговор със Славена Шекерлетова, въпросите задава Миа Сердарева

konceptualno.com е от идеите, които ми се ще да бяха мои: най-сетне пространство, непревзето от обичайната плеада „герои на деня“. Пространство тихо, уютно, фокусирано в същественото и отворено за „креативните личности, които с малки стъпки или със значими каузи правят средата, в която живеем, по-красива или социално уютна“.

Човекът зад konceptualno, Славена Шекерлетова, е журналист на свободна практика с опит в радио, телевизия и онлайн медии и с афинитет към културата. За пръв път я забелязах на кино-фестивалите, организирани от Ангел Маринов. Правеше снимки и познаваше всички най-интересни присъстващи, но тогава не разбрах, че е журналист, защото се радваше на събитието точно колкото мен. Едно от нещата, които харесвам в нея: действително се вълнува от събитията, които отразява. Освен това Славена е виновникът за единствената циклична литературна случка в Асеновград – „Литературния шейкър“, който вече три години събира и възпитава публика в бар КоШиПрайм.

Понеже съм ѝ благодарна за Шейкъра и тъй като я смятам за една от смислените личности, ми се прииска да обърна прожектора към нея. Впрочем Славена Шекерлетова прави възхитителни интервюта. Да видим как се справя от другата страна на микрофона. 😊

Срещите с много и разнообразни хора понякога са плюс, друг път минус в журналистическата работа. Би ли споделила някой и друг свой извод за човешката природа? Нещо хубаво, нещо лошо и нещо любопитно.

За добро или лошо моята работа в тази сфера ме срещна с най-различни хора, тъй като работех най-различни неща. Започнах в телевизия „Евроком България“ през март 2007-ма година, където се явих на конкурс. Водех новини, правих репортажи, но най-ценното за мен беше туристическата поредица „Посоки“, която продължих да снимам и след като закриха телевизията. В радио Пловдив ми се налагаше да работя повече оперативни и банални неща, поне за мен са такива. Но явно не може без тях, а не може ли? Там трябваше да влизам по-често в разговори с представители на местната власт. Нещо не си паснахме с радиото като цяло. Но пък имам страхотни колеги там, с които сме приятели и примерно радиото е тяхната медия. За мен обаче нещата стояха по друг начин, може би и защото бях в екип „Информация“, но не само. Трудно ми е да опиша разликата от това да правиш тв поредица в села в България и да общуваш с местните хора, с автентичния им говор, с меките им души и гостоприемството им и да работиш по злободневни теми от деня и да ходиш на пресконференции. Не знам какъв извод за човешката природа точно мога да направя аз… Може би не ми иска да го кажа. Не бях гледала телевизия дълго време и се информирам избирателно чрез интернет. Преди месеци пуснах телевизора и вървеше някакво политическо предаване. Казах си: „Само имената им се сменят, говоренето е същото, просто нищо ново, нищичко“. Не съм оптимист в това отношение. Вдъхновяват ме хората, които живеят на село с това колко се непресторени и истински, с това как умеят да заситят и най-гладния, дори да получават минимална пенсия, с това как създават топлина край себе си и един уют, за който после да се сещаш много често, да го жадуваш. Те са ми една надежда, която за съжаление малко по малко си отива. Затова снимах в много села, това беше моят начин да ги съхраня, да ги запечатам, да ги има някъде тези хора, да се пази някъде тази атмосфера край тях. Също така се радвам, че успях да работя по друга моя кауза. След радио Пловдив, където се пренаситих от политическо говорене, си казах, че трябва да се дава думата на други хора, на такива, които се занимават с култура, изкуство. Но не между другото, а основно техният глас да се чува. Че трябва да се дава думата на хора, които опитват да променят средата, които имат едни други идеали. Това правех в Медиакафе 4 години, сега пиша рядко, но за сайта Капана. Харесва ми тази част от работата ми. Направих повече от 100 интервюта, налични в писмен вид с писатели, режисьори, художници, фотографи, хора с каузи. Радвам се, че съм била посредник между тях и другите.

Откъде предпочиташ да се информираш: телевизия, радио, вестници, социални мрежи? Наскоро се заговори за фалшивите новини, създадоха се кампании срещу тях, но истината е, че фалшивите новини съвсем не са от вчера. Преди двайсетина години, прясно завършила журналистика, бях започнала да се оглеждам за работа в пловдивски вестник, когато в разговор с „вътрешен човек“ научих, че се случва репортер да си съчини новина. Когато на възмущението ми отговориха с „ти откъде падаш“, рязко разбрах, че журналистиката не е за мен. Как един средностатистически българин може да прецени на коя медия може да се вярва??

Много е трудно. И за мен е трудно. Вестници, които преди четях, отдавна не чета. Сайтове, в които влизах, вече не влизам. Иначе, съжалявам за твоя първоначален опит, щеше да бъде добре тази интересна гилдия да има още един идеалист – теб. Трябва да има повече такива хора в тази професия. Макар, че БНТ бяха критикувани наскоро, заради отразяването на един от протестите за Пирин и с право, мисля, че на тази медия все още може да се вярва. Истината е, че понякога самите журналисти биват заблуждавани доста умело. Чета понякога журналистически разследвания, но пак с едно на ум, както и един седмичник, който има онлайн и печатно издание. Всъщност, предпочитам да прекарвам повече време в четене на други неща, но трябва да се има предвид, че по данни на вестник Капитал за 7 години България се е сринала от 35-то до 109-то място в класацията на „Репортери без граници“ за свободата на медиите, тоест тя е на последно място в ЕС… За „лайфстайла“ не ми се иска да говоря.

Как те промени журналистическата работа?

Промени ме работата в телевизия „Евроком България“. Там летях просто. Всичко беше ново за мен, невероятно интересно, динамично, смислено. В един момент усетих, че тази медия и аз сме толкова силно свързани, живеех с нея неотлъчно, сякаш цял живот съм била там, а бяха едва 3 години. Исках да науча много неща. За съжаление, г-н Гергов купи телевизията и ентусиазмът изчезна, мисля, че всички предусещахме отлично какво ще се случи. В крайна сметка три години, ако не се лъжа след като я купи той, я закри. Но още след като стана негова, всичко се срина. Така е то. Казва Вонегът. Тази работа обогати сетивността ми. Но и ме направи по-проницателна. Това понякога ми пречи, вместо да ми помага. Друго си е да си носиш розовите очила. Но се подлагам на съмнение.

Ти си човекът зад Литературния Шейкър, който доведе в Асеновград автори като Яна Букова, Елин Рахнев, Божана Апостолова, Мария Донева… Шейкърът вече си имат постоянна публика, за която ежемесечните срещи са необходимост. Какво те накара да го започнеш и какво ти помага да продължаваш?

Започването на това събитие стана „по вина“ на писателя Петър Чухов. Той искаше да представи своя книга в Асеновград. По това време, обаче, в Библиотеката в града имаха друго събитие, той пък пътува от София и нямаше как да се съобрази. Решихме да разнообразим културната атмосфера в града с една литературна среща в бар „Ко Ши Прайм“.  Чухов беше дошъл заедно с Гери Георгиева от „Жанет 45“, които го издават. След срещата той каза, че би било чудесно, ако се започне една такава традиция. Гери каза „да“, аз също. Така стана. С Гери продължаваме. Чухов стана ѝ кръстник на нашите срещи. Мисля, че има смисъл в това събитие и ще го има, докато хора като теб и други го посещават. Радвам се, че повечето срещи минават с прилична публика. Има и изключения, но така е навсякъде. В Пловдив поне са преситени със събития. Би било добре, ако повече хора от Асеновград идват при нас. Обаче нали рейтингът не е най-важното. Всеки един автор е интересен, споделя винаги нещо от себе си, разкрива гледни точки към света и обогатява мирогледа. Струва си да продължаваме, не мислиш ли?

Кой автор ти се ще да представиш в Асеновград?

Хм, много хубав въпрос. Ерик-Еманюел Шмит със сигурност. Той е и сценарист, режисьор и драматург. Много добър психолог е. Всички негови книги, които съм чела ме грабват и ги изчитам на един дъх: „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, „Оскар и розовата дама“, сборникът „Мечтателката от Остенде“, „Папагалите от площад Арецо“. Има много негови неща, които трябва да прочета. Също, Милан Кундера, за да си говорим за непосилната лекота. Съжалявам, че никога няма да мога да разговарям с Милорад Павич и Иво Андрич. И много други, разбира се, все любими. Малко по-земно – ще ми се в Асеновград да гостува Златозар Петров.

Как си обясняваш факта, че публиката, която обичайно присъства на литературните срещи в читалището и библиотеката, не проявява интерес към Литературния Шейкър?

Не знам дали е нужно да си го обяснявам. Всеки има право на избор.

Ако разполагаше с неограничени средства, влияние и време, какво би направила за културния живот в Асеновград?

Асеновград е интересно място. Близо е до голям град, в който културният живот ври и кипи, даже на моменти прекипява. Е, тук не е така. Вероятно има доста обяснения и причини. Събитията са от коренно различно естество. Не знам какво бих направила. Може би щеше да е добре на първо място тук да има кино, в което да могат да се гледат филми от фестивали, тоест не само комерсиални продукции. Без база, културата трудно си проправя път. Няма кино в община с повече от 60 хиляди жители. Сцената на Читалището все още е студена през зимата. Рядкост са наистина стойностните постановки, които гостуват тук. В Асеновград в областта на културата има страшно много работа. Също така, публиката се възпитава. С времето. Хубаво е да се замислим каква публика възпитаваме. Градовете променят хората и обратното.

снимка: Илия Димитров

Written by Славена

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>