Мария Донева и нейната книга за прегръщане

Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на книгите „Очи за красотата“(1988), „Сбогом на читателя“ (1996, 2003), „Празнината меГу нас“ (Охрид, 2005), „Има страшно“ (2005; 2007, 2008), „50 години Старозагорско куклено изкуство“ (2008), „Прикоткване на смисъла“ (2009), „Меко слънце“ (2010), „Магазин за обли камъчета“ (2011), „Перце от дим“ (2012), „Заекът и неговата мечта“ (2013), „Шепа лъскави череши“ (2013), „Чисти стихотворения” (2014) и „Тя се наслаждава на дъжда” (2015). Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.

Освен това Мария Донева прави и ръчно изработени зайци и усмихнати човеци. А също и пише текстове на български за джаз-стандарти.

Мария, преди да поговорим за поезията и за «Тя се наслаждава на дъжда», искам да те помоля да ни разкажеш малко за този театър, който е към психиатричната болница в Раднево. Каква е твоята работа там и на какво се учите взаимно с актьорите?

Това беше любимата ми работа повече от 8 години, но за съжаление вече не работя там. Това е и голямата ми загуба през 2015. Много обичах да пътувам до Раднево, макар че самото пътуване беше доста неприятно понякога, с маршрутките и разбития път, но аз му свикнах на това.

Театърът в психиатрията в Раднево е основан преди повече от 45 години. Там се провежда Майски фестивал на изкуствата с театрални представления и изложби от картини на пациенти на болницата. В театъра се играят само комедии. Поставяни са заглавия от българската и световната класика. Винаги е било весело, вълнуващо и красиво.

Може би през следващата година пак ще има Майски фестивал, възможно е да ме поканят да режисирам ново заглавие. Първо бях съкрушена, когато прекратиха договора ми – мотивът беше, че трябва да се правят икономии заради тежкото финансово състояние на болницата. Но може и да е за добро. Промените са хубаво нещо, поддържат човека млад.

Как започна с ръкоделието и какъв свят е това за теб? И защо точно зайци и усмивки?

Шиенето на кукли ми е сравнително нова страст. Започнах да шия преди около 5 години. Имах нужда да правя нещо с ръцете си, нещо, което не се прави на компютър или от думи. Това е свободно занимание, в което не може да се сбърка, защото няма конкретна цел за постигане. Приятно е да не можеш да сбъркаш, да нямаш началник, да се радваш на напредъка си, да фантазираш свободно. От години не е имало дори момент, в който да ми е скучно, защото винаги мога да се заема с нещо – да шия, да рисувам, да чета, времето не стига за всички интересни неща, кога да скучае човек? Шила съм зайци, котки, маймуни, неопределени същества всякакви. Може би зайците се открояват малко повече, защото те влязоха в книгата за „Заека и неговата мечта”. А защо се усмихват… За да са красиви и приятни, и защото те така гледат на света. И светът им отговаря със същото.

Джазът ли е любимата ти музика – пишеш текстове за джаз-стандарти, разкажи ни повече за този „жанр”?

Имам най-любими музиканти, които изпълняват джаз, но слушам и други стилове. Джазът също е нов континент на личната ми карта на света. Навлязох в него благодарение на приятелството ни с тромпетиста Венци Благоев, а когато заедно започнахме да се занимаваме с проекта JAP (Jazz And Poetry), интересът ми към тази музика се задълбочи. Вече шеста година правим концерти с Венци, Антони Дончев на пианото и чудесната певица Марина Господинова. В нашата версия стандартите са с оригинални български текстове, понякога закачливи, друг път лирични, от време на време направо сърцераздирателни. Забавно е. Хубаво е.

Как се появи твоята първа книга – „Очи за красотата”?

Бях в основното училище, Седмо основно училище „Вела Благоева” в Стара Загора. Книжката беше издадена от центъра „Знаме на мира”. Спомням си, че веднъж ме бяха поканили да рецитирам стихотворения от нея в една галерия, освободиха ме от час. То беше празник на някаква детска градина, всички деца бяха донесли цветя за учителките си, а всички учителки и дадоха цветята на мен. И така, върнах се обратно в училище с планина от цветя. Било е пролетно време, защото имаше много фрезии, които ухаеха. Беше особено, едновременно се гордеех и се стеснявах. Но най-вече ми беше приятно.

Друга твоя стихосбирка носи името „Прикоткване на смисъла”? Защо е нужно, според теб това прикоткване, всъщност нужно ли е?

Смятам, че е важно да се държим дружелюбно с важните неща в живота. Понякога те не бързат да ни се разкрият, изискват от нас да сме търпеливи, внимателни, щедри, да не правим резки движения, да дадем от себе си, да се покажем в добра светлина, да се подготвим за тях. Разбира се, до истината водят много пътища. Моят е пътят на търпението, усмивките, гальовното отношение. Така или иначе, каквото и да правим, колкото и дълго да живеем, накрая всички ще се приберем на едно и също място. Нека преди да стигнем до него, да сме радост за света. Ако може, колкото може.

Една от стихосбирките ти се казва „Има страшно”. Кога има страшно?

Когато отвориш очи, погледнеш и наоколо няма нищо хубаво за теб – нито любов, нито топлина, нито приятелство, нито надежда. Това е илюзия, но какво като е илюзия, ако човек е истински изплашен, отчаян и самотен?

И кои са основните теми в твоята поезия?

Това, което виждам и преживявам. Нищо необичайно. Пиша за гледките, за природата, за дърветата, тревата, полето (ах, пътят до Раднево много ми липсва). За малките животни. Пиша също така за хора, за децата, за бабичките. Много за любовта, щастието, самотата, тъгата. За старостта и смъртта. И други весели теми.

С кои думи можеш да определиш себе си?

Аз съм майката на Иво. Обичам думите. Копнея за вдъхновението и си пожелавам то да не ме напуска. Благодарна съм за толкова много неща, че дори да работя денонощно, пак няма да мога да се отблагодаря за всичко, което имам и съм получила, и то съвсем даром. Хората са добри с мен. Понякога не са добри, но струва ли си човек да държи такива случаи в ума си? Аз съм тази, която в момента отговаря на въпросите от това интервю в 1 през нощта и се усмихва.

А кои са за теб най-красивите думи?

О, всички са красиви, когато са използвани на място.

Колко е важно за теб да имаш очи за красотата?

Много е важно. Красотата може и без нас, ние не можем без нея. Трябва да си я отглеждаме, да я ценим и да я обичаме, за да не бяга тя, а да ни се показва. Представих си една сърничка, която наднича зад някакво дърво. Хоп! Избяга.

В твоето ежедневие – какво позволяваш да остане в теб и какво забравяш бързо? Кои са последните ти мисли в края на деня и кои са първите ти в новото утро?

Не съм постигнала такова съвършенство, че да владея чувствата си. Те ме владеят, по-силни са, разнасят ме като хартиена лодчица в поток. Но се старая да си мисля за хубавите неща и тях да забелязвам. Опитвам се да се възпитам да не говоря лошо и да не мисля лошо. За съжаление засега не съм достатъчно добре възпитана. Ядосвам се, стеснявам се, не успявам да си защитя позицията понякога. Лъжа. О, много лъжа. Напоследък по-малко де.

Нощем заспивам със сладки мисли за любими хора. Сутрин често трябва да се замисля, за да се ориентирам къде съм.

Обичаш ли срещите с читатели или предпочиташ да са по-рядко?

Обожавам! Това ми е любимо. Много ми харесва да казвам стихотворения пред публика, да разказвам някакви истории, да разсмивам хората, да ги разревавам някой път, много ми харесва. Да извикам чувствата на хората, да им дам възможност да си ги спомнят, да се усетят свободни в радостта и тъгата си, прекрасно е. Да се почувствам близка с непознати хора, защото споделяме еднакви преживявания. Много ми харесва.

За книгата „Тя се наслаждава на дъжда” казваш в едно интервю, че „това е една книга за подаряване». Че така си я мислила, като си я сглобявала. Какво имаш предвид?

Амии… Коледа е след една седмица. Сещай се.

Исках книгата да е красива отвън и отвътре. Художник на корицата е Иво Рафаилов и аз съм му благодарна, че й направи такова красиво лице. Бих искала това да е книга за прегръщане и за споделяне. За четене на глас. За мечтаене. Да помогне на някого да се почувства по-добре.

Мнозина определят стиховете ти като слънчеви, ведри, топли, лъчезарни и много човечни, ти как ги определяш?

Аз не ги определям, аз ги пиша.