Петър Чухов: „Пиша проза като поет“ 28.03.2015

Петър Чухов пише проза като поет, обича музиката и свири в няколко групи, обича да пътува с теснолинейката, предпочита немагистралните пътища, нетърпелив е да споделя стиховете си, а за него  „текстът се ражда от общуването, но е мъртвороден, докато не се превърне отново в общуване“. Първо това. После:

Петър Чухов е роден през 1961 в София. Бакалавър е по библиотечни науки и магистър по социология на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на 9 стихосбирки, две книги с проза и книга за деца. Творбите му са преведени на 17 езика и публикувани в над 20 държави. Носител на много награди, сред които Наградата на музея „Башо“ в Япония. Участвал на фестивали и четения в Словакия, Македония, Япония, Хърватия, САЩ, Литва, Швейцария, Румъния, Унгария, Германия и Русия. Пише музика и текстове, свирил в различни рок-групи („Субдибула“, „Тутакси“, „Стенли“, „Пешо и алкохолиците”, „Кокарда“).

В момента е в етнорок групата „Гологан“, Par Avion Band и групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“, с която представя стихотворенията си. Наскоро издаде книгата с разкази и кратък роман „Каомуфлаж”, която вече имаше представяния на няколко места, сред които Пловдив, Асеновград и София, Пазарджик, Стара Загора, предстои през април – Ямбол,Казанлък и Габрово.

Музика или поезия?

Преди време ги редувах на широки интервали – можех да прекарам седмици, месеци и дори година отдаден само на едното, напълно пренебрегнал другото. Сега обаче най-често ги редувам в рамките на един ден. Имам чувството, че най-после успях да ги примиря и от ревниви съперници те се превърнаха в добре работещ тандем, който се грижи за изграждането на пространствен (а не едноизмерен) образ на света около мен (и в мен).

Поезия или проза?

Поезията винаги е доминирала. Дори когато пиша проза, го правя като поет – приоритет има не това, което казвам, а начинът, по който го казвам. Може би по-точно е да се каже, че същността се съдържа именно в изразяването на нещо, а не в самото нещо. Различни хора например биха могли да разкажат една случка по съвсем различни начини и един разказ да те остави напълно безучастен, докато друг – да те накара да се разтрепериш. За мен поетичното е отдадеността на автора на текста, удържането му в границите на личното, дори болезнено личното. Затова не бих могъл да напиша разказ или роман за герои, които не са в моето гравитационно поле, докато други автори без проблеми изследват далечни епохи или сфери на живота, които нямат нищо общо с личните им пространства.

Какво ти дава стимул да пишеш?

Необходимостта от общуване. Аз съм от хората, при които текстът се ражда от общуването, но е мъртвороден, докато не се превърне отново в общуване. Превръщането му от текст за мен в текст за другите е неговото възкресение. Затова в повечето случаи съм нетърпелив и почти всяко стихотворение, което пиша, се появява в рамките на часове на стената ми във фейсбук. Доста от тези неща по-късно претърпяват сериозни редакции, някои от тях въобще няма да видят бял свят като публикации в периодични издания или в книга, но те вече са се случили, защото са достигнали до определен кръг читатели. Така душите им са спасени.

Защо „Камуфлаж”?

Първо, защото самото живеене прилича на камуфлажна дреха – то е сбор от различни социални роли, които поемаме и по време на които поведението ни се променя значително – човек може да е родител на някого, син или дъщеря на друг, съпруг или любовник, приятел, шеф, подчинен, да влиза във формални и неформални отношения с много хора. Една пъстрота, която освен че разкрива различни страни от личността, също така и прикрива други. Писането изразява тази камуфлажна многоликост – както на автора, така и на героите му. По този начин и светът около нас, а и нашият живот, изглеждат като камуфлаж, зад който се опитваме да прозрем, за да открием някакъв висш смисъл, който не е задължително да ни се яви така, както ние очакваме. В крайна сметка камуфлажът е опит да се слеем с околната среда, за да не ни открие злото око, да не ни погълне чуждият интерес, чуждият глад.

Защо реши да преиздадеш романа „Снежни човеци”?

Този текст е нещо като ядка от спомени, около която се налива плодът на фантазията. Много от разказите в „Камуфлаж” биха могли да се вплетат в него при една по-сериозна преработка и да се получи един по-голям роман, обаче усетът ми подсказа, че е по-добре те да останат като самостойни текстове. Освен това „Снежни човеци” получи награда за нов български роман, но като че ли така и остана незабелязан като мой първи сериозен опит в прозата (макар че поезията шества свободно навсякъде по страниците му). Той е като ръка, която държи ветрило (от смисли) – дали ще го разтвори и ще го размаха, зависи от читателя.

Какво да очакват читателите от теб скоро – книга с поезия или отново проза?

В момента подготвям стихосбирка – в нея ще събера текстове, които съм писал през последните пет години след излизането на книгата ми „Три” (2010). Засега работното й заглавие е „Неспособност за опиянение”, но има вероятност то да се промени след като завърша с подборката и подреждането. Надявам се да я издам в началото на есента или в най-лошия случай – за Коледния панаир на книгата.

Как си почиваш от писане и музика?

Обичам да се виждам с хора на различни възрасти, които се занимават с различни неща. Мога да прекарам така часове в разговор на по няколко (различни) бири и това, освен че ме разтоварва, ме зарежда с различно познание, различни гледни точки, но и фобии и демони, различни от моите.

Обичаш ли да пътуваш? С какво и къде?

Първо ще спомена теснолинейката – използвам всяка възможност да го направя, например когато ми идва на гости някой приятел от чужбина. Или пък когато успявам да убедя някого, все още непреживял това приключение, че наистина си заслужава. По принцип предпочитам влак, колкото и архаично романтично да звучи това, но се чувствам добре и с автобус. Удоволствието от немагистралните пътища, които минават през различни селца и градчета, е неизмеримо по-голямо от препускането по магистралите, но пък времето тогава може да бъде превърнато в куп прочетени страници, които също са пътешествие. Пътувал съм доста и извън България и, като се замисля, смятам, че няма място, където не бих искал да отида. Чувствам се много добре по време на дълъг полет – осем, десет, дванадесет часа – тогава някак свикваш, че си във въздуха и мислите и сърцето ти олекват.

В края на блиц интервюто помествам едно от последните стихотворения на Петър Чухов, появило се преди дни на стената му във Фейсбук:

РАЗКАЖИ МИ

Разкажи ми,
погледе,
защо
разцъфна върху мен?