Филмът „Каръци” е сив. Сивото е свежо и харизматично. Не като обстановка, разбира се, не като пейзаж. В същността си историята е тъжна и човек може да се заблуди, че не е, защото е разказана с доза хумор и ирония. Но пък противно на заглавието в някои медии, че филм за каръци открива Киномания, оказва се, че е вероятно след като изгледаш филма да си кажеш, че тези (образи) няма да бъдат каръци. Защото през цялото време силно се усеща тяхното желание за промяна, борбеност, непримиримост с това, което е; усеща се яркото отричане на грозното сиво, на безчовечността, на отдалечаването, на нараняващото поведение. „Каръци” е едно несъгласие с грозното в нашата реалност. Един крясък против нея. „Проста и човечна история”, казва режисьорът и сценарист на черно-белият филм „Каръци” Ивайло Христов.
„Каръци” се сдоби с наградите: „Златен Свети Георги” от Международния филмов фестивал в Москва, „Златна роза” за най-добър пълнометражен филм, наградата за женска роля на Елена Телбис, наградата на филмовата критика, наградата на филмовите журналисти и наградата на публиката. Филмът в по- голямата си част се снима в Кюстендил. Екипът е същият, който бе и в предишния филм на Ивайло Христов – „Стъпки в пясъка“. Журито е било единодушно, зрителите –също. Ивайло Христо се пошегува, че един от оценяващите е възкликнал: „ Дайте му всичките награди и да си ходи”.
След като „Каръци” откри Киномания 2015 в София, можехме да го гледаме и в Пловдив. Отново пълна зала, положителни реакции на публиката, аплодисменти и много въпроси към Ивайло Христов. Според когото надеждата е в онова малко момиченце, което в края на филма крачи с най-бойния си поглед. Поглед, който няма да търпи, който ще е непримирим с несправедливостите и с нараняващото поведение. Впрочем, Ивайло Христов каза, че надеждата му е точно в тези малки момичета и момчета, които тепърва прохождат в нашия свят. „Наистина смятам, че това е филм за надеждата. И тя е малкото момиченце. Много зависи от нея. Не говоря конкретно за това малко момиченце, а за всички момичета и момчета. И страшно им стискам палци да успеят. Вярвам в тях, защото са силни, устремени, знаещи; без комплексите, които има моето поколение, без притесненията, които имам аз. Това са, според мен, други хора. И надеждата ми е в тях. И им стискам палци да успеят… Но това зависи и от нас. Както казваше навремето Иван Радоeв: „Бъдещето е на младите, но настоящето никога”.
Акцент във филма е отношението родители – деца и този път тя е представена чрез безхаберието на родителите към настоящето и бъдещето на децата си. Те, избягали в чужбина или неуспяващи да се справят с житейските си рани, загърбват децата си, като едва смогват със собственото си оцеляване. В такава ситуация са Ованес Торосян и Елена Телбис в „Каръци”. Влизаме в техните светове. Изглежда те и приятелите им да живеят вяло и по инерция, но пламъчето на непримиримостта никак не е угаснало. Те едновременно са на ръба и едновременно с това са готови за скок или за отпор.
Филмът е харизматичен. Провокиращ. Общителен. На моменти жестоко забавен. Но въпреки позицията „въпреки” – в края на филма, преди момиченцето с бойния непримирим поглед, се чуват репликите :
„Карък е човек, роден в България“.
”Навсякъде има каръци”.
„Готините пичове са на други планети, а не на Земята“.
Вашият коментар