Дойде поредният нов сезон, в който няма да пропусна да хвърля око на фестивала в малко кварталче  във втория по големина град в България. Фестивалът, освен няколко сцени с музика, предлага различни щандове с ръчно изработени нещица и бутикови дрехи, питиета, храни, предимно „био“. Разположени са на щандове или по старому „сергии“ из целият квартал, така че е почти трудно да се преминава по тесните улички с паветата. На места се продава бира, вино или друг алкохол, има за всеки от всичко.

Тъй като пътувам от друг по-малък град, за да стигна до там ми се налага да изтърпя редовното псуване по пътищата у нас, нетрезвомислещите шофьори и заблудените пешеходци, които понякога „без да искат“ пресичат на червено, както и много често също „без да иска“ някой решава да се включи в движението или рязко да смени траекторията си, без никакъв предварителен сигнал. След това се започва с търсенето на място за паркиране, което в централната част на града е почти невъзможно в съботен ден преди обяд, а в близост до фестивала е немислимо. За около 20-30 минути се справям и с това. Вече стигнала до заветното място отдъхвам, но само за миг, защото се оказва, че то все повече заприличва на панаир на село, който обаче се провежда в града и вместо народни носии или по-панаирджийски неща на сергиите, тоест щандовете, се продават така модерните напоследък хенд-мейд и био стоки. Нищо лошо в това няма. Но изведнъж мястото се оказва адски тясно, за да побере всички желаещи да се разходят из щандовете. Хората безогледно се спират по средата на тесните импровизирани пътечки; настъпват, без да се извиняват; някои дори се бутат; трети ти дишат във врата, защото не могат да видят нещо извънредно необходимо в този момент. Градска култура, вероятно. Атмосферата е напрягаща за хората, които предпочитат безаварийните, лежерни места и разходки. В заведенията има опашки, и пред всяко място, за да си вземеш нещичко се запасяваш с доста търпение и време. Всички са любезни и готини, в което обаче има нещо стерилно.

И така, понеже е събота, а аз нямам много почивни дни есента, стигам обратно до колата и тръгвам нанякъде. „За всеки влак си има пътници“ е добра сентенция. Понеже никога не съм имала село и ваканциите лятото не съм ходила при баба и дядо на някое хубаво място с други деца, оставени също на бабите си, се сещам, че имам нужда да се заредя на точно такова място. Изниква ми село Зорница. Защото там при една баба някога ядох най-вкусния пататник на света. Бабата шие терлички и пантофки за внучката си, но не ѝ ги взимат „младите“, защото детето се пързаляло с тях по ламинирания паркет. А тя как да се сети затова. Както и да е. Първите глътки чист въздух високо в Родопите, само след един час шофиране са живителни. Вдишваш надежда, издишваш градско напрежение. И така много пъти, докато ти се завие свят. Планината е придобила най-различни краски и действа безотказно на жадните за нещо различно сетива, жадни за простор, въздух и свежест. Родопите са зареждащи не само, заради природата си, а и заради малкото си останали жители. Когато за първи път стъпих в селото един от тях ми каза: „Ако дойде чужд човек, винаги е добре дошъл. Ако мине някой тук, дори да е непознат, ако съм на терасата, веднага го каня. Посрещам го все едно, че ми е брат“. Неслучайно я наричат най-уютната планина у нас. Общуването с местните хора се случва някак естествено, без притеснение, напрежение, намеци за величие или пък студенина. Няма как да останеш дистанциран, дори да си такъв обикновено в града. Не и тук. Освен, ако не искаш завинаги да те запомнят, като онзи, който не си взе от баницата, от питката, от месцето. Тук хората се обиждат на такова отношение. Тук такива не са симпатични или трябва нещо да им има, че да не си вземат от предложеното. Защото родопчанина, може да няма какво да яде, но ако дойде гост, ще извади от скътаното и ще го сподели с него. Все още има много какво да научим от хората, които живеят на село. От тези, истинските хора, които са се влюбвали в полета и в небето още от деца, без никой да им е посочвал и препоръчвал това-онова.  Затова на тръгване от този рай за ума и душата ме спохождат думите на Антоан дьо Сент-Екзюпери: „Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това.“ Не е нужно човек да бъде на определно място, за да се влюби в полета и небето, да, както и за да открие хора, които да са истински живи и да вижда смисъла, но има места, в които всичко това е поднесено на една длан, там това е истината и ежедневието и друго няма. Ние градските хора не можем да си представим да се откъснем от начина, по който сме свикнали да живеем, но поне можем на тези места често да вдишваме и издишваме с пълни гърди. Там има кой да те посрещне, да не иска нищо от теб в замяна, да бъде прям и истински. Там винаги има някоя баба, която да ти каже „Ела, сине!“ и да те прегърне сякаш си е твоята баба. „Сине“ е обръщението за всички – и за момичета, и за момчета.

На тръгване пожелавам весел празник на един от жителите, който скоро ще има рожден ден, а той отвръща: „За мен всеки ден е празник, щом съм жив“. Това също е достатъчно показателно за родопските хора и за душата им – уютна и чиста, досущ като надеждата, от която всички имаме нужда, особено когато сме се надишали с градски въздух до полудяване.

Written by Славена

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>