автор: Миа Сердарева
Албена Борисова е археолог и педагог по образование. Първия път, когато ми разказаха за нея, работеше в Дом за деца, лишени от родителски грижи. По-късно чух, че заминава на обучение към международна хуманитарна организация, за да осъществи мечтата си да работи като доброволец в Африка. Когато се върна от мисия в Мозамбик, организира презентация с цел набиране на помощи за сиропиталище в Уганда, на което случайно попаднала в интернет. Винаги ми е било любопитно как се изгражда филантроп. Това интервю ми даде един от възможните отговори.
Откъде това желание да помагаш на хората в Африка?
Африка влезе в живота ми преди много години. И остана в мен – като истинска любов. Бях дете, имах шанса да пътувам заедно с родителите си до Ангола. Там баща ми работеше в помощ на извоювалата своята независимост страна, а аз открих един нов и различен свят. Но още тогава ми правеха впечатление не толкова природните красоти, колкото огромната бедност на хората. Обикнах тази страна. Сърцето ми остана там, в онзи свят. И си обещах, че един ден ще се върна, за да живея, да се радвам и да страдам с тези хора. Така постепенно се роди идеята за доброволчеството като възможност да реализирам мечтата си.
Какво ти носи доброволчеството?
За мен то е начинът да се чувствам пълноценна. Много обичам децата и съм щастлива, когато видя слънцето в очите им. Не искам да си спомням, но не мога да забравя – гладът, мизерията, болестите – и хората с тъжни очи. Там, в далечна Африка.
Впечатленията ти от хуманитарната организация, с която си работила?
За да работя по проект в Африка, преминах през почти всички кръгове на ада, но това беше много полезно за мен, защото успях да проверя себе си. Разбрах че имам силата на духа, нужната воля. По време на работа по проекта, вече в Мозамбик, усетих, че всичко това си е струвало, защото именно там – в онази далечна африканска страна – хората имаха нужда от мен, очакваха да направя чудеса, и всъщност според силите си аз ги правех. Видях слънцето в очите на децата и усетих общата обич на хората. Чувствах се пълноценна. Тук е мястото да спомена, че имах много силна морална подкрепа от моите приятели в България.
Знаеш как живеят децата в детския дом в Асеновград. Добре познаваш вече и живота на децата в дома „Кепак” в Уганда. Нещо общо?
Дори не мога да си позволя да правя сравнение между домовете за деца в България и в Африка. Например “Кепак” – сиропиталището, на което се опитвам да помогна заедно с група единомишленици – работи без финансиране от държавата. Там живеят около 90 сирачета и изоставени деца (много от тях носители на СПИН), а 21-годишният Дерик, който отговаря за сиропиталището, е принуден да търси финансиране за всичко – от храна до медицински разходи, мрежи против комари, дрехи и учебни материали.
Общото може би е само това – всяко дете иска да има на кого да каже „мамо” и някой да го приласкае.
Какво очакваш от инициативата ти в помощ на сиропиталището в Уганда?
Очакванията ми – те вече се случват. Хората научават за тези деца, подкрепят инициативата и имаме първите резултати. За бъдещето – да намираме винаги начини да радваме децата и да усещат наистина, че дори без родители, не са сами в този свят. Че има хора, които мислят за тях. Това за тях никак не е малко.
Вашият коментар