Най-напред „срещнах“ фантастите. Плениха ме с непознатото, загадките на далечните чужди светове бяха неустоими. Фантазията ми хукваше бясно на секундата. Да съм другаде, където е различно, където не е сиво и скучно, където всичко е непознато, интересно и магично. Вероятно е баналност, но има ли дете, което не е потъвало в безбрежните фантастични светове на Азимов и неговата „Фондация“, основополагащите Закони на роботиката и „200 годишния човек“?!?

По-късно преходът към оруелския мироглед стана някак естествено. „1984“ заличава всички илюзии за света, в който живеем и начините, по които се покварява и пречупва човешката душа. Същинска „Ферма“-та… Единственото ми възможно бягство от постекзистенциалисткия ад беше „По пътя“ с Керуак. Човешката душа не може да бъде по-широка, по-волна и свободна! Този епос на осъзнаването, себезнанието и безкрайното пътуване към себе си съдържа магия. Никой друг текст не може да развее косите ти, докато го преживяваш!

Разбира се, има сили извън нас, които се грижат щастливите ни мигове да са подобаващо балансирани. Тази цинична, философска, мъдра, зловеща, но добра сила, се нарича Кърт Вонегът. Никой друг човеколюбец не мрази по-силно безкрайните възможности за злотворене на човешката душа. Вонегът е единственият филантроп, който изпада в мизантропски пристъпи. И в същото време хуманизмът му е всеопрощаващ. Макар да горчи от мъка…

И въпреки това, „всеки мъж има нужда от една абсолютно безкористна любов в живота си“… Като броим циниците, да не забравя фундаменталните „Factotum“ и „Nexus“ на Буковски и Милър. Те ме научиха, че е задължително да кажеш „Майната ти!“ на света. Иначе нямаш право да носиш дълги коси и черно кожено яке.

Имам близък на сърцето още един виртуозен циник, но за него след малко. Преди това за една друга вселена, която се настани в душата ми, пусна неустоимите си светове, разрасна се и ме превзе завинаги. И до днес ми се случва да плача, докато го слушам. Плача от яд, от безпомощност и безвъзвратност. Плача заради изгубените стихове, които изтерзаната му душа не написа. Висоцки е идол, духовен и нравствен връх, морална висота, която да катерим цял живот. Жестокото време пречупи тялото му, но не успя да стъпче с ботушите си летящата му душа. Все се чудя на Марина Влади, любовта на живота му, как нарече книгата си „Прекъснатият полет“. Талантът и неистовият му хрип са извън времето и над обикновените човешки неща. Висоцки е Русия. Така, както Пушкин, Лермонтов и Есенин.

Друг такъв, неистов, горд и талантлив като бог беше Коста Павлов. Винаги даваше смисъл на понятието поет точно по думите на Висоцки: „Поэты ходят пятками по лезвию ножа И режут в кровь свои босые души.“ Коста Павлов не преви гръб, не оскверни душата си и не предаде думите. И плати скъпо, за да остане истински поет завинаги. „Мълчах и пушех. Пушех и мълчах.“ Поклон и за другия, който остана истински, Христо Фотев! Въобще, по тия ширини, както и в Русия, поетите са мъченици. Ама че традиция…

Сега ми е трудно да сменя погледа към високото нравствено и да го захвърля в една кална локва пред един застрашително изглеждащ, смущаващо ярък на цвят, в разрушително жълто булдозер. Да, книгата, която събра в едно всичко, на което изброените дотук властелини на словото ме бяха научили е тази. „Всъщност навярно най-забележителната книга, излязла някога от великата издателска корпорация на Малката. Това е не само една наистина забележителна книга, тя се радва и на голям успех — по-популярна е от КНИГА ЗА ВСЕКИ НЕБЕСЕН ДОМ, по-търсена от КАКВО ДА ПРАВИМ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ — НОВИ ПЕТДЕСЕТ И ТРИ СЪВЕТА, и е по-нашумяла от Уулон-Колъфидовия знаменит философски труд в три тома: В КАКВО СБЪРКА БОГ; ЗА НЯКОИ ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРЕШКИ НА БОГ; ВСЪЩНОСТ ЩО ЗА ЛИЧНОСТ Е БОГ? В много от по-напредничавите цивилизации от Външния Източен край на Галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ вече е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното знание и мъдрост.“ Най-етичният циник, най-оптимистичният скептик, добрякът, който презираше глупавите и ограничени човешки същества, неповторимият редактор в телевизионните новини на BBC Дъглас Адамс. „Пътеводителят“ е като пролетта, винаги те връща към живота, дори когато окончателно си приключил с него. Той е като духовна инжекция, съживява стъпкания от ежедневието и правилата на живота човечец, понася го на ръце и го издига високо над облаците, за да види отново слънцето. Книгата има свръхестествени способности. Неизчерпаемото въображение, сарказмът и иронията, откровената и дори жестока на моменти гавра, сардоничната подигравка, имат силата на катарзис. Огнено пречистване, заради това, в което се е превърнал съвременният човек. И всичко това удавено в неподражаем хумор. Дори Удхаус малко завижда. Дъглас Адамс, естествено, напусна планетата, дали от скука, или пък защото огромното му сърце не издържа напора на безкрайните вселени в него…

А иначе, идеята за най-важните книги е извънредно погрешна! За бога, кои капки вода са най-важните в цялата река?

20480_110072025669930_7444739_n

Радослав Иванов е дългогодишен журналист, работил в БНТ Пловдив, в телевизия „Евроком България“ като шеф на екип „Новини“, в община Пловдив като PR и в телевизия СКАТ.

Written by Славена

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.