Как узря поезията в теб? Помниш ли кога за първи път написа нещо?
Поезията в мен все още зрее, не смея да твърдя, че е узряла. Но расте упорито и с постоянство още от ранните ми години в училище. Първото стихотворение, което написах беше, мисля в 3-ти или 4-ти клас и беше за класната ми, после за майка ми, сестра ми, баща ми, птичките, тревичките и т.н. Имам хартиена папка със стихотворенията ми от училище. Баба ми тогава беше секретарка на директора и ми ги напечата на пишеща машина. Много смешни стихотворения. Типично детски.
Учиш театрална режисура – с какво те привлече театърът?
Театърът винаги е бил в мен откакто се помня. Още в училище, а дори и в университета (с което не се гордея), преподавателите ме гонеха от часовете и благословително ме пращаха да уча в НАТФИЗ. В 12-ти клас изиграх главната роля в пиесата на ловешката езикова гимназия и така д-р Фостър тръгна за Глостър. От две години съм в Глостър като млад и неопитен режисьор, тъй като може би писателят в мен ми повлия на решението, или просто Снежина Петрова, която ме посъветва да запиша режисура. Но несбъднатото актьорство нахално си намира вратички и успява да стигне до мен, било то чрез киното или театъра. Страхотно нещо е да имаш шанса да бъдеш от двете страни на сцената – като актьор и като режисьор. Но театърът не е за всеки, той е единствено за склонните към обсесия хора.
Какво е мнението ти за литературните четения, които стават все повече и в Пловдив и в София и в по-малките градове вече?
Мисля, че това е нож с две остриета както за литературата, така и за публиката. От една страна е страхотно, че има толкова литературни четения и поезията става все по-значим фактор в българската култура, но от друга страна смятам, че по този начин качеството на поезията рязко спада заради масовото й ‚производство‘ и потребление, което заличава изначална й функция наистина да казва и наистина да бъде чувана, защото знаете ли, вече е модерно да се ходи на литературни четения и знаете ли, някои не знаят защо са там и какво говори онзи смахнат младеж на сцената, а той крещи поезията си, заради лошото озвучаване или защото е прекалено шумно, или защото е пиян ( и това не е изключено, поетите сме чувствителни хора с патерици), но какво значение има, едва ли това, което чете си струва, щом всяка седмица се появява с нов репертоар и колко от тези десетки стихотворения наистина си струват да бъдат чути. Литературните четения трябва да се случват умерено и с мярка. Все пак за мен поезията е нещо сакрално без да преувеличавам. Тя е лично и тихо време за прекарване със себе си, нека не я развяваме като културен лозунг, за да напълним този и онзи бар.
С кой автор би искала да се познаваш лично?
Вече го познавам – Тома Марков. Но аз не съм достатъчно глупава да смятам, че го познавам наистина.
Разбира се, че искам да познавам Хулио Кортасар или бабичката Дюрас, обичам ги. Ще се запознаем, убедена съм, но не в този живот.
Какво четеш в момента?
„Сърца за изтръгване“ на Борис Виан и поезията на Йосип Ости. Следва „Как е“ на Бекет. Нямам търпение.
Пишеш доста „мъжки”, леко „сурово”, това ли е твоят начин и в живота?
Вероятно е това. Както изкуството има своето Дионисово и Аполоново начало, така и ние носим мъжа и жената у себе си. Та аз не пиша с пола си. „Суровото“ и „мъжкото“ са състояния на духа, не на тялото. Но ако погледнете отвъд мъжкия род на лирическите герои в поетичните и прозаичните ми текстове, ще откриете една уязвима жена, която се опитва да понася мъжки часовете.
За какво мечтаеш?
За много неща, но най-вече да продължавам да се събуждам с обсебващата мисъл за театър, литература и някой. Също да имам време за всичко, което искам да направя и напиша и време за близките ми хора. Невъзможно е, затова е добра мечта.
снимка: Николай Петков
Вашият коментар