Мия чинии.
Сапунисвам, търкам, плакна, подреждам, сапунисвам, търкам, плакна, подреждам. Ръцете ми сами правят каквото трябва. С ума ми сме насаме.
Снощи в съня ми дойде един от моите мъртви. От онези, край които пораснах и които напоследък се надпреварват да прекрачват оттатък. Да облагородяват и разчистват пътя от другата страна.
Все по-малко остават пред мен. Явно отсам пътят окъсява.
Тази тенджера иска повече търкане. Не знам как се получава, но всеки ден измивам по няколко купчини съдове. Понякога имам чувството, че прекарвам половината си време пред мивката. Точно както баба ми някога.
Уморяват ме все по-лесно. Чувствам се стара.
Подсушавам ръцете си. Целите са напръскани с кафеникави петънца. Като тъмни звездички. Като сенки на светлите горе.
По такива някога разбрах, че мама вече не е млада.
Влизам във всекидневната. Синът ми се изправя в кошарката и ме замерва с щастлива усмивка. Светлината в зениците му ме блъсва безпощадно и аха, да ме отнесе. Вземам го, а той се впива в погледа ми и започва да пляска с ръчички. Пея „мием лъжички, мием панички…” – точно както майка ми ми пееше някога.
Толкова е „някога”, че май по го усещам като „никога”.
Влиза дъщеря ми, нагушва се в нас, взира се някак странно в бръчките ми и накрая казва: „Мамо, много си красива!” Преценям я изпод вежди – не се подмазва, мисли го. И свети…
Предавам се.
Майната им на чиниите. И на пътищата. И на звездите.
Млада съм. От дъно съм млада.
Още неща от същия автор може да прочете тук:
Вашият коментар