Село Свежен има нужда от свежест

Сърнена Средна гора крие един прекрасен архитектурен ансамбъл от Възрожденски къщи, които търпеливо чакат внимание и грижа. Те са тук – в село Свежен. Родното място на полковник Серафимов, освободил Родопите от Османско владичество. През 19 век в Свежен Вселенският патриарх разрешава построяването на голяма църква, каквато казват, че по онова време нямало дори и в Пловдив. Точно в Свежен дяконът Левски е дошъл да търси своя годеница. В западния край на селото се намира лобното място на Хаджи Димитър. Има и още. Хората в селото, които помнят и разказват.

Селото е основано през 14 век. Смята се, че първите му заселници са избягалите от Търново боляри. Те избират мястото, защото е трудно достъпно и турската конница не би могла да достигне бързо до планинския район.

Много са легендите за създаването на Свежен. Общото на всички тях е, че насочват към времето на падането на българските земи под турско робство. Дали от разбитите войски на Цар Иван Шишман или от прогонените търновски боляри в годината на падането на града, които заедно с Патриарх Евтимий се насочват някъде на юг… Най-красиво е преданието, че Аджар е основан от български войници, съпровождали сестрата на Иван Шишман Мара до предаването и на хората на султан Мурад. Не могли да преживеят този срам и се заселили в дебрите на Средна гора. Така или иначе, селото е създадено преди повече от 600 години от българи, потърсили спасение от турския ятаган, на това скътано място високо в Средна гора.

До 1934 година селото се нарича Аджар, което в превод от турски значи „здрав“, „каменен“. Това тълкование е оставил роденият тук народен художник Христо Станчев. Хората от Свежен го превеждат и като хубав, снажен човек. Според друго тълкувание името Хаджар или Аджар е заради коравите и непокорни българи, живели някога тук.

Аджарци активно участват в Априлското въстание през 1876 година, заради което селото е опожарено. От опожаряването оцеляват около 100 къщи, които са обявени за архитектурно-исторически резерват през 1987 година.

Днес в Свежен живеят около 100 души. В началото на 20 век те са били близо 5 000.

Свежен е известно като едно от най- оживените и будни селища по време на турското владичество. През 1850 е създадено килийно училище, а през 1868 година тук е сформирано първото българско селско читалище. В наше време в същата сградата се помещава кметството. Някога дори е имало киносалон и театрална зала.

През ХVІІ век Свежен се налага като културно средище. Съставяли се и се преписвали големи ръкописни книги. Със своите книжовници и илюстратори Аджар се налага като един от водещите духовни центрове по българските земи. Това е времето, когато в селото работят трима ревностни труженици на перото – поп Йовко, даскал Недялко и синът му Филип. Най-известният техен ръкопис – така нареченият Аджарски дамаскин от 1686 година, по-късно е подарен на известен руски славист и така попада във фондовете на ръкописния отдел на Санкт Петербургската академична библиотека. Това е уникална голямо форматна книга с 375 запазени листа, която се отличава с изключително вещо и красиво изработена художествена украса.

В следващите векове тук процъфтяват животновъдството и обработката на вълна. Селото е отбелязвано в хрониките като важен център на абаджийството, което в своя разцвет в началото на ХІХ век обхваща почти цялото негово население. Търговците на шаяци и аби достигат до Цариград и Анадола, а на обратния път доставят вълна, която раздават за преработка на местното население. Създават се много бояджийски работилници. Аджар става важен център на голям брой занаяти – папукчийство, кафтанджийство, кундурджийство, мелничарство, тепавичарство, кафеджийство, кръчмарство.

Тук се е развивало и производството на маслодайни рози и розово масло. Аджарските търговци на розово масло и аби имат своя улица в столицата на империята. Някога от всяка къща в селото са изпращали свой човек в Цариград. Те се връщали само веднъж в годината, за да подсигурят финансово семействата си. Тези търговци са имали свои въоръжени дружини за охрана по пътищата и самочувствието на богати и независими българи. Цели аджарски фамилии превръщат гурбетчийството в Цариград и Анадола в трайна семейна традиция.

Живеещите в Цариград абаджии и търговци от Свежен донасят традицията за строене на чешми, започва изграждане на канализация, над която стръмните улици са застилани с кардаръм. Първите обществени сгради са двете църкви и училището. Но магията на село Свежен е най-вече в неговите къщи. Жилищната архитектура разграничава няколко групи къщи. По главната улица те са големи дървени домове с просторен дюкян на долния кат, с тежки дъбови врати от към пътя. В много от къщите е имало бакалии, кръчми, кафеджийници.

Живеещите в Цариград търговци започват да строят разкошни къщи в родното си село. Така постепенно на основата на местната традиция и външните заемки се създава прочутата аджарска дървена къща.

Тези великолепни сгради са характерни с открити одъри, с великолепни асмалъци над тях. Първият етаж е изграден от камък, вторият е от дърво.

Великолепни образци на това архитуктурно-историческо богатство са Серафимовата, Чокшевата, чорбаджи Вълковата, Конярската, двете Чолчеви къщи. Старата свеженска къща може и да прилича по архитуктурен стил и функционалност с дървените къщи от други красиви места в България, но си има и нещо много свое.

За съжаление обаче голяма част от това неоценимо богатство е изгорено и опустошено от османските нашественици през 1877 година.

Надживели пожара и по-късните разрушения, запазени сега са поне 15 дървени свеженски къщи от ранния строителен период.

Къщите в селото се отличават една от друга със своята архитектура. Обединява ги строителният материал – дървото и общите похвати в изграждането им. Хубави дървени ламперии, покриващи стените на представителните помещения, тавани от светло дърво, запазени и досега в естествения си цвят, долапи, полици, стълбищни парапети.

Тъжно е, че днес в 21 век без опустошения, без набези, тези прекрасни къщи, направени някога с толкова труд, вдъхновение, майсторлък, въображение, се рушат. Някои от тях – с много наследници, други по незнайни и за местните причини, с всяка година малко по-малко загубват своя живот. Само напомнят за това колко красиви са били някога. Напомнят за ентусиазма и силата, майсторството на тези, които са ги сътворили.

Споделих още в началото – търпеливо чакат. Така, търпеливо, по-скоро примирено изглеждат много живи и неживи творения, малко преди да изчезнат завинаги от нашата реалност. Тъжно е и нелепо. Пред очите ни и с лека ръка губим духа, славата и традициите от миналото. Сякаш ги предаваме. По една друга, много наша си традиция.

В Свежен може да се види къщата на Освободителя на Родопите – Полковник Серафимов. Там е имал скривалище Апостола на Свободата – Васил Левски. През един от долапите се е влизал и в тунел, който излизал на другия край на селото.

В селото се запознахме с едни от най-възрастните му жители – дядо Христо и баба Тана. Родени в Свежен. Тяхната къща е изгоряла през 2007-ма година. С помощта на хората от селото, те успяват да я възстановят. И днес още правят ремонти. Дядото е на повече от 80 години.

Тръгваме от Свежен, наситени с красотата от миналото и с надежда за бъдещето. Че това, което има тук, което наричаме архитекурно-исторически резерват ще бъде съхранено и ще пребъде. Защото думата резерват предполага защита. Нещо, което за съжаление не успяхме да видим или поне не толкова колкото заслужава това място.

Също така в Свежен е роден първият български народен художник Христо Станчев.

Източник Уикипедия: Христо Станчев (Крусев) е роден на 1 юни 1870 г. в село Аджар (днес Свежен), Карловско. След завършване на първоначалното училище Станчев постъпва в Пловдивската мъжка гимназия, където негов учител по рисуване е Иван Мърквичка, а към края на гимназиалния курс Антон Митов. В края на курса, на организираната от Антон Митов ученическа изложба, Христо Станчев печели първа награда и стипендия от Княз Фердинанд за продължение на обучението в чужбина. Отказва предложената стипендия и заминава да следва с помощта на художника Георги Ботушаров, а от втората година е държавен стипендиант. От 1890 г. до 1893 г. учи при професорите Чаранфи и Барабино във Флорентинската академия. През периода от 1893 г. до 1896 г. специализира в Мюнхен при проф. Линденшмид и проф. Дефрегер. През този период създава известната картина „Ченци” (Национална художествена галерия), „Ана”, „Монах”. През 1896 г. се завръща в Пловдив, където преподава в Пловдивската мъжка гимназия.