автор: Миа Сердарева
Отначало се тръшна – не давам да ма оперират и тва е. За кога, ма? Осемдесе и шес съм станала, осемдесе и седма карам.
После лекарите я убедиха, че трябва, че не е страшно, и баба се примири. И почна да слуша като никога. Рентгени, ехографии, изследвания на гладно, каквото кажем, тя изпълнява безропотно. Същински войник. Миличък смален от годините смирен от безсилие войник. А ние кръжим около нея и крием загрижеността си зад родителски-благи команди: тия хапчета ги спираш, докторът каза. Четка за зъби приготви ли си? А така. Дай да ти видя багажа. Това и това си забравила, Това отивам да го купя. И няма да се притесняваш, нали?
А тя всеки път: така кат ма гледаш, да ти мязам на притеснена? И пуска една широка усмивка с опашчица от искрен смях. Опасна работа е баба ми – в клин ли, в ръкав ли, все някъде ще бръкне и ще размаха пред носа ти най-искрения искрен смях.
Утре ще дойда с теб до болницата – казвам между другото. И ей го пак нейния си смях, само че тоя път избликва неочаквано и за самия себе си, издълбоко, сякаш от кладенец, който кънти от скрити на дъното сълзи.
Оххх, хубуу, че ша дойдеш, баба! – Сълзите се пличкат в краката на гласните, чак до глезените. – Таман да ми даваш кураж, че много ма страх. В гроба ша ма вкара пущин’та…
Милата тя! Само се е правела на смела.
Спокойно бе бабчо, няма страшно – правя се и аз. Звуча убедително. На нея съм се метнала.
Кво да праиш, живот – заключава тя без видима връзка. Една от любимите й фрази. Завършва с нея абсолютно всяка тема, след което забучва поглед в скута си и въздъхва изразително. Сякаш говори за стара любов, която не може и не може да прежали, макар че неведнъж й е разбивала сърцето.
На това няма как да се отговори. Мълча и потривам рамото й с пресилен оптимизъм.
***
Лошото на пресиления оптимизъм е, че работи само на светло. Със слънчеви батерии ли се захранва, що ли, обаче нощно време хич го няма. И както е тихо, писъците на уплашено безсилие, таени със седмици, кънтят в главата ми като истерични гонгове.
Искам да избягам, ама къде да ида? Мислите ми се въртят, въртят, и все надолу слизат. Два етажа по-надолу, при бабчо. Какво ли прави сега? Най-вероятно се приготвя за мране. Утре сутрин отива в болницата и не знае дали ще се върне. Сигурно се сбогува със стаичката – с ниския таван, с печката на дърва, с кръглата маса и ленената покривка, избродирана лично от нея на младини, с прозорчето, през което е надничала майка й в последните си дни, с бюфета, дето май е набор на баща ми, с ъгловия диван, който навремето делеше с дядо, и особено с неговото легло, празно от единайсет години, но все така верен слушател… Стаичката, побрала почти всички веществени доказателства, че е живяла. Сигурно се сбогува с нея и си поплаква.
И аз си поплаквам. Сега му е времето. Утре трябва да съм гранитно спокойна и майчински нежна, когато я извеждам от личния й храм.
***
Сънят пак ме заобикаля издалече. Шубе го е да припари до зловещо цветните ми мисли.
Баба утре я оперират. Дали ще я видя пак? В смисъл, дали ще я видя жива? Колко му е да се обадят от болницата и да кажат съжаляваме много, направихме всичко възможно, но… Колко му е, всеки ден се случва на някого.
Ами аз? Аз дали направих всичко възможно? Казах ли й всичко? Дадох ли й всичко?
Надали. От страх да не помисли, че се сбогувам с нея, не посмях да я гушна на тръгване. Не посмях да я целуна по омачканите от годините бузи. Да й кажа, че много я обичам и се моля – и се моля, и се моля, и се моля – да надживее и това.
Дали някой може да се похвали, че е направил – и казал, и дал – всичко за някого?
Надали, успокояващо нашепва здравият ми разум и драпа да си върне вътрешния мир. Колкото и да дадеш, винаги ще ти се иска да си дала още. Хайде заспивай, чака те тежък ден.
Знам. Стискам очи и чакам здравия разум да изпразни главата ми.
Един кадър от деня не спира да свети зад затворените ми клепачи: докторът и баба. Докторът – сякаш поставен нарочно за контраст на белокосата, приведена от болката в коляното старица, която се е втренчила в него като уплашено дете.
Бабче, нали знаеш какво подписваш – казва той почти без да я погледне.
А? – Обичайното й звучно, извито нагоре недочуло „а”.
С тоя подпис се съгласяваш да ти махнем гърдата, ако се налага – обяснява докторът бавно и отчетливо.
Аааа, ам нека, махайте я, за ко мий – отговаря баба с готовност, все едно че искат да й режат ноктите. Няма да им се меси, я. Те докторите са умни хора, знаят. Бялата й главица съгласително дълбае знака за безкрайност в неподвижния въздух на стаята, а аз стърча до вратата и се смея, за да не заплача.
***
Баба не е лесна. Ама хич. Чепата и ръбата чирпанлийка. Навърти ли си нещо на пръста, на главата си ще се побие, но на нейното ще стане. Цялата рода е пропищявала. Аз също.
Обаче тия дни си представих цветно празнината, останала след нея, и… леле мале, направо е огромна! Много ще ми липсва, пущината. Винаги. Вече знам, че всичките й чепатости и ръбатости ще избледнеят, когато си отиде. Ще си спомняме за лошите неща със смях, а за хубавите – с умиление. И сигурно хубавите ще се окажат повече. Повече, отколкото сме виждали приживе.
Така като се замисля, май почти не съм чувала някой да каже лошо за близък, който е в отвъдното. Излиза, че отвъдното е пълно с хубави хора. А отсамният свят – с грешници. Как става тая работа? Като че ли смъртта пречиства всеки, що мине през нея. Или пък отваря очите на живите.
Баба му стара, трябва ли човек да си умре, та хората да почнат да виждат хубавото в него?
***
Алармата ме събужда в шест. Спи ми се, две не виждам, но малко преди да задремя – някъде между четири и пет – реших да ида и да гушна баба, каквото ще да става.
Нали уж вече го обсъждахме, уморено въздиша здравият ми разум. Винаги ще ти се иска да си дала още. По-добре се наспи.
Умряла съм за сън, очите ми лепнат от изтощение…
В шест и три минути кадърът с доктора се промъква в просъницата и ме събужда с ряз.
Абе тоя мой здрав разум болен ли е, кво ли? Баба днес я оперират, той за наспиване мисли.
В шест и двайсет хлопвам външната врата след себе си. Януарският студ ме разсънва без жал. В седем и половина съм в онкото. Измолвам една санитарка да ме пусне в трета стая. Влизаш и излизаш по най-бързия начин, предупреждава ме тя. Държа на думата си. Две минутки са достатъчни да гушна баба, да видя широката й изненадана усмивка, да я целуна по умилените бузи и да й кажа нещата, които предъвквах цяла нощ.
В осем без двайсет минавам покрай параклиса на болницата. Добро място да излея придошлите сълзи. Клисарката явно чете по очите на хората – поглежда ме, кимва и излиза отвън, на студа.
Сама сред иконописите, изливам ли изливам, тихо и напоително. Паля първата свещичка за деня и търся вярната молитва. „Боже, нека баба да се оправи!” Не, егоистично е. „Боже, моля те, направи най-доброто за нея.”
***
Ама и аз съм една! Как можах да си помисля, че ще я вземат в отвъдното. Да не са луди? Таралеж в гащите. Ръбат чирпански.
Ох, тя малко позаглади ония ми ти ръбове след операцията. Поомекна, душичката.
Нося й снощи вечеря и я чувам да говори на дядовото легло:
…Кво да праиш, живот. Мил.
Още го обича, пущин’та.
Вашият коментар